Грешките във „Великата борба”

посочени от теолога на адвентната църква Самюел Бакиоки

Анализ на грешките в глави 3, 4, 15, 25, и 35

Тази статия е анализ на грешките в книгата на Елън Уайт, „Великата борба”, открити от пенсионирания професор по теология и църковна история, д-р Самюел Бакиоки. Тези грешки бяха поместени в електронния бюлетин „Въпроси за края на времето”, който се изпраща чрез е-mail главно до адвентисти, а също и до някои не адвентни абонати. Въпросът, който ще изследваме е от „Въпроси за края на времето”, брой 87, „Отговор относно критиката”, част първа, „Използването на писанията на Елън Уайт за тълкуване на Писанията”. (1 Август 2002 год.)

Д-р Бакиоки е направил голяма услуга на адвентната църква, като е посочил няколко сериозни исторически грешки в книгата „Великата борба” на Елън Уайт. В своя бюлетин д-р Бакиоки, бивш професор в университета Андрюс, описва себе си като „посветен адвентист” с дълбоко „уважение към писанията на Елън Уайт. Независимо от това, той решил, да изтълкува пророчеството за 1260 дни, по различен начин от Църквата на адвентистите от седмия ден и Елън Уайт. Правейки това, той посочва няколко грешки във „Великата борба”. Сега ние ще изследваме тези грешки.

Папството беше ли установено в 538 год.?

В изданието на „Великата борба” от 1888 год. г-жа Уайт написа:

„Пророческият период от 1260 год. на папско господство започва с установяването на папството в 538 год. след Христос, и ще завършва в 1798 год.” (стр. 226)

„Този период, както беше заявено в предишните глави, започва с установяването на папството през 538 год. след Христос, и завършва в 1798 год. В този момент, когато папството беше унищожено и папата взет в плен от френската армия, папството получи смъртоносната си рана, и предсказанието: `Този който пленява, ще бъде пленен` беше изпълнено.”(стр. 439)

В изданието от 1911 год. думите и са били модифицирани:

„Пророческият период от 1260 год. на папското господство започва в 538 год. след Христос и завършва в 1798 год.” (стр. 266)

„Този период, както беше заявено в предишните глави, започва с господството на папството през 538 год. след Христос, и завършва в 1798 год. В този момент, папата  беше взет в плен от френската армия, папството получи смъртоносната си рана, и предсказанието: `Този който пленява, ще бъде пленен,` беше изпълнено.”(стр. 439)

В своя бюлетин, д-р Бакиоки посочва, че папството не беше установено в 538 год. след Христос:

„В моята дисертация (От събота до неделя) аз показах, че развитието на папството започва във втори век, когато папата упражняваше своята вселенска власт, като налагаше на християнските църкви навсякъде да празнуват Велик ден и седмичната неделя, а също така осъждаше различни движения, като това на Монтанистите.”

Д-р Бакиоки не е първия историк на адвентната църква, който поставя под съмнение годината 538. През изминалите години адвентните историци и теолози са търсили напразно доказателства, за нещо значимо, което се е случило с папството през 538 год. До този момент във времето, все още нищо не е намерено. Но, едно нещо е сигурно. Папството не беше основано през 538 год.

Кога започна върховната власт на папството? Д-р Бакиоки казва:

„Развитието на „върховната власт на папството” започна дълго преди 538 год. В своята книга върху „История на християнската църква” – която дълги години е служела като общоприет учебник за класовете по църковна история – Уилсън Уолкър отделя шеста глава, за „Растежа на папството”, по време на петия и шести век. Той посочва, че по време на този период, е имало влиятелни папи като Дамасус (366-384) Инокентий І (402-417) и Лъв І наречен „Велик” (440-461), които са издигнали много духовната и светска сила на папството.

Например, последния папа, когото споменахме, Лъв І познат като „Лъв Велики” увеличи много политическия престиж на папството, като заплаши с огън от Ад хунския вожд Атила, когато той приближаваше Рим в 451 год. със своите всяващи ужас войници. Атила послуша папата и се оттегли отвъд Дунав. По-късно Лъв І сключи договор с вандалите, когато те завладяха Рим в 452 год. Той е наречен „Лъв Велики”, защото разви и консолидира силата на папството.

Развитието на папската върховна власт е постепенен процес, за който не може да се каже, че датира от 538 год. Процеса започна във втори век, когато върховенството на епископа в Рим беше широко признато и прието.”

Д-р Бакиоки продължава казвайки, че папството не постигна светска власт до 756 год., когато папата се сдоби с териториите на централна Италия. Папството контролира тези територии до 1870 год., когато царя на Сардиния завладя неговите територии.

След като установихме, че 538 год. не кореспондира с нищо важно в историята на папството, какво да кажем за края, на пророческия период от 1260 години? Папството беше ли унищожено в 1798 год.? На страница 579 във „Великата борба” от 1888 год. Елън Уайт казва:

„Нанасянето на смъртоносната рана сочи към унищожението на папството през 1798 год.”

А в изданието от 1911 год. се казва:

„Нанасянето на смъртоносната рана сочи към западането на папството в 1798 год.”

Докато 1798 год. е ден от някакво значение за папството със сигурност той не посочва „унищожението” или „западането” на папството. Когато папа Пий VІ беше взет в плен от френския генерал Бертие, папството преживя унижение, но ще бъде грубо преувеличение да опишем това събитие, като „западането” на папството. 

В своя бюлетин д-р Бакиоки обяснява, какво се случи с папството, след като папата беше пленен в 1798 год.:

„Вземането в плен на папа Пий VІ беше осъдено от Русия и Австрия. Двете държави решиха да обединят силите си и да възстановят папата на трона му в Рим. Когато френското правителство се изправи пред тази нова коалиция и бунтове всред народа, те решиха да преместят папата във Валансе, Франция, където той умря 40 дни по-късно на 29 август 1799 год.

Смъртта на Пий VІ едва ли може да бъде видяна като „унищожението” или „западането на папството”. То беше временно унижение на престижа на папството. Пий VІ имаше възможност да даде напътствия за избирането на неговия наследник. Няколко месеца след неговата смърт, кардиналите се срещнаха във Валансе, на 8 декември, 1799 год. и избраха Барнаба Чиарамонти, който прие името Пий VІІ от уважение към своя предшественик

Новият папа води преговори с Наполеон, the Concordat in 1801 и the Organic Articles in 1802. Тези преговори възстановиха на папата някои от териториите на църквата и регулираха степента на папската власт във Франция.

Следващите години не отбелязаха западането, но възраждането на папската власт и по-специално под ръководството на Пий ІХ (1846-1878 год.) В 1854 год. Пий ІХ провъзгласи догмата за непорочното зачатие на Мария...

Коронясването на папа Пий ІХ съвпадна със свикването на първия ватикански събор на 8 декември 1869 год. За събора се събраха посетители от всяка част на римския свят и на 18 юли 1870 год. събора провъзгласи догмата за непогрешимостта на папата. Тази догма увеличи авторитета на папата и поставя под съмнение всеки опит за приписване на западането на папството в 1798 год.”

Всеки, който е изследвал християнската история, може бързо да види, че годините 538 и 1798 не представят правилно периода на папско господство. Епископа в Рим споделяше властта векове преди 538 год. и папството продължи да се издига и процъфтява дори след временната пречка през 1798 год. Тези дати бяха скалъпени от адвентистите, тъй като те бяха подходящи. Те съвпадат много добре с пророческия пъзел, който те сглобяваха. Датите бяха избрани, защото можеха да бъдат поставени в пъзела, а не защото в действителност очертаваха годините на папско върховенство.

Произхода на неделята

На страници 52 – 53 във „Великата борба” Елън Уайт написа:

„В първите векове истинската събота беше пазена от всичките християни. Те бяха ревностни за Божието име и вярвайки, че Неговия закон е неотменим те ревностно защитаваха светостта на неговите закони.”

Забележете, че в първото изречение думата век е в множествено число. Това показва, че за най-малко от два века, истинската събота е била пазена от „всички християни”. Изглежда, че г-жа Уайт е вярвала, че всички християни са пазели съботата до „ранната част на четвърти век (когато) император Константин издаде заповед, чрез която направи неделята официален празник в римската империя.” (стр. 53)

В своя бюлетин д-р Бакиоки казва:

„Проблемът тук е в това, че много хора остават с убеждението, че съботата е била пазена от „всички християни”... в първи век, „до” началото на четвърти век, „когато” император Константин издаде заповед и направи неделята официален празник.” (стр. 52-53)

Най-раните документи, които споменават за богослужение в неделя, са тези на Варнава в 135 год. и Justin Martyr в 150 год. По този начин виждаме, че богослужението в неделя е било установено в средата на втори век. Това означава, че за да бъдем исторически прави, термина „векове” трябва да бъде заменен с „век”.

Неделята и властта на държавата

Друга неточност се среща в 25 глава във „Великата борба”. Елън Уайт казва, че промяната от събота в неделя беше извършена от папата с подкрепата на „силата на държавата”.

„Първо папството предяви своите арогантни претенции относно неделята и тяхното първо обръщане към силата на държавата беше да наложи празнуването на неделята като „Господния ден”. (стр. 447)

По-късно в същата книга тя прави друго подобно изказване:

Кралски заповеди, общите събори и църковни заповеди бяха подържани от светската власт и бяха стъпките чрез които езическия празник (на деня на слънцето) достигна до позицията си на уважение в християнския свят.” (стр. 574)

Преди да прочетем оценката на д-р Бакиоки за този цитат искам да напомня на читателя, че д-р Бакиоки е признат теолог от „Църквата на адвентистите от седмия ден”, като най-добре осведомената личност в цялата църква, относно църковната история, отнасяща се към въпроса за събота/неделя. Не съществува никой, който да е по-квалифициран, за да оцени изказването на Елън Уайт, отколкото д-р Бакиоки. Ето неговата оценка:

„И двата цитата са неправилни, тъй като държавата не повлия или наложи на християните да приемат неделята през втори и трети век. Това е времето, в което римските императори бяха враждебно настроени срещу християнството. Те се интересуваха повече от това да потискат християнството, отколкото да подпомагат ръководителите на църквата в тяхното пропагандиране на неделята. Не е възможно за епископа в Рим да: „се обърне към силата на държавата за да наложи празнуването на неделята като „Господния ден”. Със започването на четвърти век, държавата активно подкрепи политиката на църквата, но това беше дълги години след установяването на неделята.

В моята дисертация „От събота към неделя” аз съм показал, че епископа на Рим наистина беше инициатора на промяната на деня за поклонение, но той направи това без помощта на римския император. Това, което предизвика промяната от събота в неделя, беше анти-юдейската и анти-съботна заповед на император Адриан в 135 год.

След потушаването на втория бунт, познат като бунта на Баркокоба (132 – 135), който причини много жертви, император Адриан реши да се занимае с юдейския проблем по радикален начин, като забрани юдейството като религия. За да постигне това, Адриан забрани юдейската религия и по специално пазенето на съботата в 135 год.

В този критичен момент епископа на Рим предприе инициативата да промени съботата в неделя, за да покаже на езическото правителство, разделянето на християните от юдеите и тяхното идентифициране с цикъла на римското общество. Но в това време епископа на Рим не можеше да призове „силата на държавата, за да наложи празнуването на неделята като Господен ден”, тъй като в очите на римляните християнството беше все още съмнителна религия, която трябваше да бъде потискана, вместо подкрепяна.”

От оценката на д-р Бакиоки се вижда ясно, че папата не използва силата на държавата, както г-жа Уайт казва. Вместо това, римския епископ установи празнуването на неделята без помощта на държавата.

Съботата осъдена от

икоменическите събори?

Г-жа Уайт писа относно „големи събори”, които се предполага, че са направили опити, да „потиснат” съботата, за да могат да издигнат неделята на нейно място.

„Големи събори се събираха от време на време, за които се събираха сановниците на църквата от цял свят. В почти всеки събор, съботата, която Бог беше установил, беше потъпквана по-ниско, а неделята беше съответно издигана.” (стр. 53)

Имаше седем събора: (Никея I в 325, Константинопол I в 381, Ефес в 431, Халкедон в 451, Константинопол II в 553, Константинопол III в 680, и Никея II в 787). Изглежда, че г-жа Уайт не е била запозната с тяхното съдържание. Д-р Бакиоки казва:

„Проблемът тук е с втората част на написаното, където се казва, че „съботата е била потъпквана по-ниско” в почти всеки събор. Във всичките материали, които съм прочел относно седемте вселенски събора, аз не съм срещал забележки за обсъждането на въпроса събота/неделя. Вероятно причината за това е, че неделята беше широко приета от християнството и вече не беше тема за обсъждане.”

Как е възможно съботата да е била „потъпквана” по-ниско на тези събори, след като дори не е била дискутирана? Това е още един пример за създаването на история от г-жа Уайт в нейните писания, след което тя твърдеше, че те били вдъхновени от Бог.

Неточности относно валдензите

Г-жа Уайт иска от нас да вярваме, че валдензите са пазели съботата.  

„През изминалите векове на тъмнина и отстъпничество, валдензите отричаха върховенството на Рим, поклонението на образи, като идолопоклонство, и пазеха истинската събота. Под най-силната опозиция, те подържаха своята вяра.” (стр. 65)

„Някои, от които (валдензите) бяха пазители на съботата.” (стр. 557)

По всяка вероятност д-р Бакиоки е изследвал темата за съботата повече, отколкото който и да е друг жив човек. Намерил ли е той доказателства, за пазенето на съботата от валдензите?

„Аз прекарах няколко часа, търсейки отговор в двата научни тома „Storia dei Valdesi” --(История на валдензите), от Amedeo Molnar и Augusto Hugon. Тези две книги бяха публикувани през 1974 год. от Claudiana, официалната италианска издателска къща на валдензите. Те са приети като най-обширната история на валдензите. За мое съжаление аз не намерих никакви забележки относно пазенето на съботата от валдензите.”

Д-р Бакиоки не е първия адвентист, който е търсил доказателства за валдензите, като пазители на съботата. Единственото нещо, което е открито, са някои документи, които валдензите са наречени „инсабати”. За съжаление термина няма нищо общо със съботата. Той се отнася за сандалите, които валдензите са носели. Латинската дума за сандали е „сабатум”. Така че валдензите бяха „инсабати” – носещи сандали.

Представителят на валдензите в Италия неотдавна беше запитан дали валдензите някога са пазели съботата. Ето неговия отговор:

„Валдензите не са пазели съботата и не са били „пазители на истината за съботата”, както вие казвате... Така че може да кажем много ясно, че валдензите не бяха пазители на съботата от седмия ден и не бяха преследвани за това, че са пазели съботата в събота.”

Явно г-жа Уайт е искала да има линия от непрекъснато пазене на съботата от времето на първите апостоли, до валдензите в планините и до времето на появата на адвентистите от седмия ден. За съжаление, такава продължителност не съществува. Пазенето на неделята започна много по-рано, отколкото г-жа Уайт съзнава, и валдензите никога не са пазели съботата.

Друго невярно изказване, което Елън Уайт направи относно валдензите е:

„Зад високите крепостни стени на планините... валдензите намериха убежище. Тук светлината на истината беше запазена горяща всред тъмнината на средните векове. Тук, за хиляда години, свидетелите за истината подържаха древната вяра.” (стр. 65-66)

Движението на валдензите беше установено от Петър Валдес през 1176 год. Те не бяха отлъчени от църквата до 1184 год. така, че предвижването към планините не може да е започнало преди 1184 год. и преследването приключи около края на 1600 година, така че е невъзможно валдензите да са подържали светлината на истината да гори за „хиляда години” по време на средните векове. По-вероятното число е 500 години.

Беше ли й дадена тази книга като вдъхновение,

както тя твърди?

Или тя изобретяваше историята, докато пишеше?

Вие решете!